Маргарита е биолог-зоолог, завършила е университет в Канарските острови, Испания. Цветин е инженер-икономист, работил като строителен работник, учител по английски, мениджър, маркетингов специалист, собственик на малко предприятие. Те са семейство Шущаркови, по-известни като „Вълшебния керван”, а преди години една мечта ги превръща в пътешественици на пълен работен ден.
Г-н Шущарков, как започна всичко?
Със съпругата ми Маргарита се запознахме на новогодишен празник преди 17 години на хижа „Седемте езера”. След това тя замина да учи в Испания, а аз я последвах. Там започнахме да тренираме един специфичен традиционен стил кунг-фу, който се нарича „богомолка“.
После живяхме една година в град Бърно, Чехия и ходихме на няколко лагер-школи в Полша. Тогава решихме да заминем и да тренираме в първоизточника на този стил – град Янтай в Китай. Планът ни бе да сме там една година, но много ни хареса и останахме три. Учихме китайски език и калиграфия и правихме интензивни тренировки сутрин и следобед. След трите години, посветени изцяло на трениране, се зароди идеята да предприемем по-мащабно пътуване, без фиксиран край.
Тръгнахме от Китай, но поради здравословни проблеми на един от родителите ни се наложи да се приберем в България. Когато нещата се оправиха, поехме на голямото азиатско пътешествие.
30 държави за 4 години и 100 000 км на автостоп, включително с яхта през Тихия океан. Разкажете как стана това.
Започнахме пътуването с намерението да стигнем за една година до Австралия. Нямахме детайлен маршрут през кои държави ще минем, имахме бегла идея какви са ни желанията. След Нова Гвинея искахме да продължим към Полинезийските острови (Френска Полинезия). Оказа се обаче, че посоката на вятъра е противоположна, противно на основните правила при автостопа на яхти да си извън сезона на тайфуните и да се движиш по посока на вятъра.
И така, поехме към Вануату и Микронезия - малки островни държави покрай екватора, трудно забележими на картата. След това към Япония и Южна Корея.
Освен срещите с местните хора какво друго ви мотивира най-много за това пътешествие – природата или културните забележителности?
Като природолюбители, за нас винаги природата е била водеща. Ако трябва да градирам в стълбица, хората и природата са на най-високото стъпало, защото са свързани. Културните забележителности също са ни интересни, като тук включвам и бита на хората.
Имате ли любима страна или регион?
Има много държави, които са ни по-любими от други. Те обаче са толкова различни, че няма как да изберем една, три или пет, които да са фаворити. Не бива да се сравнява природата на един остров във Вануату с полупустините на Монголия или пък със суровите планини на Пакистан.
Индия е една от любимите ни държави, защото освен многообразие на природа, представя многопластова и многообразна култура и съответно една степен на невероятност, която не може да се открие никъде другаде. Всички страни по някакъв начин имат своята логика, докато в Индия се чудехме дали са истина нещата, които ни се случваха.
Споменахте Пакистан, били сте и в други доста опасни райони, където рядко стъпват туристи. Бихте ли споделили за някоя критична ситуация?
Бих акцентирал върху това, че ние, хората, имаме големи предразсъдъци за определени държави. Като цяло нивото на опасност няма нищо общо с това, което ни се внушава от медиите. Нашият опит показва, че хората навсякъде по земята са много добри.
В Пакистан не ни се случи абсолютно нищо лошо. Болшинството от хората винаги ни помагаха, включително и полицията, която се опитваше да ни защити по всякакъв начин. Най-голямата опасност бе на едно място, където си бяхме разпънали палатката и цяла нощ слушахме как препускат коне. На сутринта разбрахме, че сме били съвсем близо до свлачище - докато сме спали, около главите ни са падали камъни. В Испания сме били обирани повече пъти, отколкото общо за четири години в много по-бедни държави.
След завръщането от това епично пътуване се отправяте към Африка, където ви застига епидемията от Корона вирус. Как премина пътуването на автостоп там?
Едно от най-важните неща е да не се обобщават оценките за държавите по континенти. Все едно е някой африканец да ви пита какъв е животът в Европа. От Европа до Европа има разлика от земята до небето.
Ние бяхме в Източна Африка - в Египет, Етиопия и Танзания. Опитът от Азия ни бе показал, че в по-бедните държави хората са по-отзивчиви и по-гостоприемни. И в Африка беше така. Хората там може и да нямат автомобили, но в рамките на 15-20 минути винаги някой ни спираше –камион или нещо друго. Е, в пустинята в Намибия чакахме на едно място 48 часа, но там просто не минаваха превозни средства. Наложи се да спим в колибите на едно племе, което обаче си бе едно невероятно изживяване.
Живеем в ерата на масовия туризъм. Хората пътуват все повече и все по-далече, но организирано и са свикнали да гледат на пътешествията като на скъпо занимание. Вие обаче пътувате на автостоп, спите на палатка, готвите си. Имате ли примерен бюджет?
Бюджетът ни е около 300 лв. на месец за двама човека. Може да звучи невероятно, но е абсолютен факт. Това включва храна, някоя дрешка, разходи за интернет, SIM-карти, лекарства, ако се наложи… Всичко, без визите. Когато човек спи на палатка и се придвижва на автостоп, елиминира двата основни разхода при пътуване. Също така не ходим на ресторанти.
Не считаме нашия начин на пътуване за единствено правилен. Всеки има свободата да избира сам онази степен, извън която излиза от зоната му на комфорт. Но ако той иска да разбере и да изпита автентични преживявания в държавата, в която пътува, да опознае хората и да усети какъв е животът им, то най-добрият начин за това е автостопът. Защото през цялото време се налага да поддържаш връзка с хората.
Освен в блога „Вълшебния керван” описвате приключенията си в две книги: „Палецът на свободата” и „Пътеводител за омагьосани земи”. Те обаче покриват малка част от пътешествията ви. Да очакваме ли скоро трета?
Публикациите в блога бяха написани набързо, винаги на челник в палатката. В книгите се опитахме да направим авторско пренаписване на нещата. Един напълно нов продукт, в който се постарахме всичко да бъде като изкуство, а не като суров текст. Това обаче е невероятно усилие и труд. Работата по едната книга като време и труд бе 6-8 месеца по 4-5 часа на ден.
За щастие, от Ботсвана се завърнахме с трети член на кервана – нашия син Божидар, който се роди в България. Той скоро ще стане на две години и се надявам, че ще имаме повече свободно време да се концентрираме и да направим следващата книга.
Първата ни книга е за началото на пътуването – в Турция, Иран, Пакистан и шест месеца в Индия. Историите във втората стигат до Папуа - Нова Гвинея. Третата книга ще бъде именно за тази много интересна и малко позната дестинация, където имахме невероятно страшни в прекия и в преносния смисъл приключения, както и за Полинезийските островни държави на автостоп на яхта, нещо също много интересно.
Изпреварихте следващия ми въпрос. Как вашият син Божидар повлия на начина Ви на живот и планирате ли скоро да се върнете към големите пътешествия?
Това бе едно страхотно събитие. Ние се шегуваме, че ако знаехме колко е хубаво да имаш дете, може би нямаше да пътуваме толкова много, а щяхме да се концентрираме по-рано върху децата.
Естествено, сега не е възможно да пътешестваме по екстремния начин, по който го правехме до момента, но планираме да продължим да пътуваме в ритъм, съобразен с потребностите на сина ни. Купихме си един стар микробус и с него вече направихме няколко малки пътувания до Гърция и до близки дестинации. Сега планираме пътуване до Индия за един месец от Момбай до Калкута (със спирки). Надявам се пътуването да се отрази добре на Божидар и това, че имаме дете, да не ни закотви и да не приключим с нашата най-голяма страст – пътуванията.
Накрая какво бихте пожелали на нашите читатели?
Пожелавам им да излязат от ограничеността, стереотипите и егоцентризма и да срещнат истинската светлина в живота.
