Дом - паметник „Й. Йовков“

Името на Йордан Йовков неизменно се свързва с името на Добруджа, в която той живее само около десет години (1900–1902, 1904–1912, края на 1918 – началото на 1919), но която се превръща в негово постоянно творческо вдъхновение. Широко известно

е и твърдението на писателя: “Във всяка моя работа мисълта ми е там (в Добруджа – бел. м.); там е моят пейзаж, там са героите ми – битът, работата и съдбата им.

Пък и аз с всичките си спомени и с цялото си същество принадлежа на Добруджа”. Затова никак не е случайно, че го наричат Певеца на Добруджа. Действително за Йовков тя е изворът на неговите творчески фантазии, един белетристичен Ханаан – и до днес обикновени читатели и специалисти търсят мястото на Антимовския хан, прототипите на Албена и Боряна, слушат гласа на Каралезката чешма. Йовковата Добруджа е мистична равнина, из която се вият пътища като змии, златеят узрели жита, изпъстрени с ален мак и синя метличина, а самотни брястове бдят като стражи над равнината. Тук уморените друмници намират отмора в ханове, които са не просто на кръстопът, а на едно място, дето се пресичат много пътища. 

Различни са паметните места в Добруджа, свързани с Йовков – село Чифуткьой (дн. с. Йовково), село Чифлик Мусубей (дн. с. Долен извор), село Саръджа (дн. с. Росица), село Каралий (дн. с. Красен), град Добрич. В Чифуткьой Йовковите родители купуват чифлик в края на XIX век и се преселват в него от Жеравна, а в другите села писателят учителства на младини (до Балканската война – 1912). Накъдето и да тръгнем из Добруджа, ще открием музейни сбирки, паметници, паметни плочи, мемориални знаци, стенописи и др. в чест на белетриста: и в Добрич, и в Генерал Тошево, в Красен, Тервел, Росица, Долен извор...
А Добрич е може би единственият град, в който има три скулптурни фигури, посветени на една и съща личност. Две бронзови фигури на Йордан Йовков, дело на Любомир Далчев и Йордан Гаврилов, и един мраморен бюст-паметник с автор Асен Попов.
В Добрич – “в тоя град, който беше в средата на безкрайна равнина, от който излизаха пътища по всички посоки, като лучите на звезда” (“Песента на колелетата”), е създаден и голям музеен комплекс за писателя: къща музей и дом-паметник “Йордан Йовков”.
Къща музей “Й. Йовков” е уредена през 1968 г. в родния дом на Йовковата съпруга Деспина Колева. И до днес музеят разтваря гостоприемно врати, за да покаже къде се е венчал писателят след края на Първата световна война – тогава все още млад офицер от запаса. В така наречената “голяма стая” на този дом на 15 декември 1918 г. се вричат във вярност обещаващият писател Йордан Йовков и добричлийката Деспина Колева. Венчавката им е вписана под № 41 в “Регистър за венчанията през 1908 до 1920 г.” на църква “Св. вмч. Георги” в гр. Добрич. В родната къща на съпругата си белетристът започва да работи върху първата си следвоенна творба – повестта “Жетварят”. От прозорците на „голямата стая” той наблюдава варненското шосе с изтеглящите се по него български войски и пише на своя бивш съученик Григор Василев: „Окончателно съм решил в себе си, че било с голям или малък успех, призванието, от което не мисля да се отказвам, ще е литературата” (3.11.1918 г.). И действително оттук нататък той рицарски се посвещава на литературата – на нея отдава всичките си сили и време, чужд на светски прояви, политически пристрастия, дори отказал се от малките човешки радости като приятелски визити и семейни разходки.
От тази къщичка през пролетта на 1919 г. писателят бяга тайно през румъно-българската граница от Добрич във Варна, завинаги разделяйки се с любимата Добруджа, която не ще доживее да види върната отново на България (1940 г.). Това е единственият дом в Добрич, в който белетристът е живял, и затова през 1976 г. къща музей “Й. Йовков” е обявена за паметник на културата с национално значение, а само четири години по-късно към нея е построен грандиозният дом-паметник “Й. Йовков”.
Като кулминация на тържествата по повод 100-годишнината от рождението на писателя на 28 ноември 1980 г. в Добрич е открит и Дом-паметник в негова чест. В новия музей е уредена голяма и изключително богата експозиция за белетриста, в която са представени ценни оригинали, свързани с живота и творческия му път. Те постъпват в музея най-вече чрез едно голямо дарение – на неговата дъщеря Елка Йовкова. Тя предоставя архива на своя баща на Дом-паметника в Добрич, за да го направи достояние на музейната публика. И днес Домът поддържа близък контакт с внука на писателя Боян Попов – също дарител, верен приятел и съмишленик на музейните специалисти.
Представителната сграда на дом-паметник “Й. Йовков”, съчетание на българските възрожденски традиции със съвременното архитектурно мислене, е гостоприемна среда за адекватно представяне на живота и творческото дело на писателя. Модерен е и интериорът на музея, чийто акцент е паното “Йовковият свят” от известния български художник Стоимен Стоилов, изработено по техниката на средновековната преславска рисувана керамика. През 1995 г. по повод 30-годишнината на Съюза на архитектите в България проектантският колектив на сградата (арх. Атанас Стоянов, арх. Асен Коев, арх. Георги Михайлов, арх. Пламен Ганчев) е отличен с най-високата архитектурна награда – архитектурен Оскар “Архскар”, връчвана досега за пръв и единствен път.
Дом-паметник “Й. Йовков” е и един от Стоте национални туристически обекта, ежегодно посещаван от хиляди организирани и неорганизирани туристи.
В неговия фонд се съхраняват около 10 000 движими културни ценности за Йордан Йовков и още толкова за Дора Габе, драматичната актриса Адриана Будевска, за първия балетмайстор в България Анастас Петров и неговия брат – художника Петър Дачев, както и за някои съвременни добруджански творци. 
Екипът на музея работи за неговото утвърждаване като културен център, който да се развива в различни направления: събирателска и експозиционна работа, научноизследователска и издателска дейност, работа по проекти, както и реализиране на културно-просветни инициативи. На всеки пет години дом-паметник „Й. Йовков” инициира научна конференция по повод съответната годишнина от рождението на писателя. 
Музеят периодично издава научни сборници, книги и рекламни материали. А неговото централно фоайе е пригодено за културни прояви от различен характер: представяне на книги, концерти, танцови и театрални спектакли. Това е и музейно пространство за разнообразни временни изложби. Чрез подобни изяви Дом-паметникът функционира пълноценно, среща се отблизо със своята публика, обменя идеи и практики.
Експозицията на музея предлага едно пътуване по житейските и творческите пътеки на белетриста. Известно е, че животът на Йовков не е бурен и изпълнен с приключения. Съвременниците му го определят като консервативен и уседнал човек, който държи на семейното гнездо и не обича да променя навиците си. Дори предпочита да върви по едни и същи улици, да посещава едни и същи кафенета, да се среща с определен кръг хора. Затова акцентът е поставен най-вече върху творческите периоди на писателя.
Експозицията е хронологично подредена и в нея са обособени отделни тематични ядра. В началото е представена родната Жеравна и ученическите години на Йовков. След това посетителят попада в предвоенна Добруджа от началото на ХХ век, където писателят учителства цяло десетилетие. Тук младият поет Йовков съжителства с ранния белетрист Йовков чрез първите му изяви по страниците на литературната ни периодика. Следва темата за войните, онагледена чрез войнишкото сандъче на писателя, архивни кадри от военните походи и сражения, първи публикации на негови военни разкази, както и първите му две книги като писател – “Разкази. Т. 1.” (1917 г.) и “Разкази. Т. 2.” (1918 г), за които е удостоен с литературната премия „Иван Вазов” и наградата на фонд „Напредък” на БАН. Неслучайно един от най-ранните рецензенти на Йовковите военни разкази Боян Пенев отбелязва: “От всичко, което е написано досега в литературата ни около турско-българската война, това е най-ценното в художествено и в психологическо отношение”.
Пред музейната публика са очертани и следвоенните години, когато Йовков отново се връща в Добруджа, а след това се установявя за година и половина във Варна. Ръкописни страници от повестта „Жетварят”, ценни издания на книгата, кореспонденция с редактора на „Златорог” Владимир Василев маркират усилията на писателя да създаде първата си следвоенна книга.
Експозицията отвежда посетителя и в румънската столица Букурещ, където белетристът попада със семейството си през периода 1920–1927 г. и работи като секретар, а по-късно като драгоман (преводач) в Българската легация. Особен интерес представляват пишещата машина “Адлер”, на която Йовков преписва на чисто своите творби и ги изпраща по пощата в София – главно на сп. „Златорог”, както и дипломатически документи, свързани с престоя му в румънската столица. Естествено, тук са изложени първите издания на първите два сборника с невоенни разкази на белетриста: „Последна радост” (1926 г.) и „Старопланински легенди” (1927 г.), документирани с ръкописни страници и публикации в литературната преса.
Последните десет години от живота на Йовков – от 1927 до 1937 г., когато се завръща със семейството си в България и живее в София, са въведени чрез автентичната му работна стая. Тук времето сякаш наистина е спряло. В тишината и уюта на този кабинет писателят работи върху своите нови творби. До масивното бюро е неговата библиотека с книги на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, с многобройните томове на Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. От стената го гледа баща му Стефан Йовков, седнал господарски пред къщата си в с. Чифуткьой, загледан към добруджанската шир. Емблематичната картина е поръчана от писателя по снимка и е дело на известния художник и приятел на белетриста Борис Денев. А експонираните в съседство дрехи и лични вещи ни представят интимната страна на човека Йовков.
В софийския си период писателят е видян не само като майстор на късия разказ, но също като драматург и романист. Затова наред със сборниците „Вечери в Антимовския хан” (1928 г.), „Женско сърце” (1935 г.) и „Ако можеха да говорят” (1936 г.) са показани афиши, театрални програми и покани, ръкописни страници, книги и снимки от спектакли от края на 1920-те и началото на 1930-те години, когато четирите Йовкови драми – „Албена”, „Боряна”, „Милионерът” и „Обикновен човек”, са поставени на сцената на Народния театър от режисьора Николай Масалитинов. А ред скици и ръкописни откъси заедно с първи публикации на части от творбите, както и първите им издания в книги, насочват към романовите опити на белетриста: “Чифликът край границата” (1934 г.) и “Приключенията на Гороломов” (1938 г., посмъртно).
Оказва се, че Йовков е един от най-превежданите в чужбина български автори. С този факт посетителят се запознава в последната част на експозицията. Негови творби са преведени на около 40 езика. Някои от тези преводи могат да бъдат видени в музейните витрини: на английски, руски, немски, френски, румънски, унгарски, чешки, корейски, арабски език и т. н.
Не са подминати и многобройните тържества в чест на писателя, на които приживе неизменно присъстват съпругата му Деспина и дъщеря му Елка Йовкова. Музейният посетител узнава имената на носителите на литературна награда “Йордан Йовков”, която се връчва през пет години от 1970 г. насам на изявени български белетристи, които творят в духа на Йовковата традиция. Нейни носители досега са Дико Фучеджиев, Емилиян Станев, Илия Волен, Петър Славински, Ивайло Петров, Николай Хайтов, Марко Семов и Антон Дончев.
Експозицията завършва с разнообразни юбилейни вестници, дипляни, пощенски пликове и марки, открити пощенски карти, значки и юбилейни знаци, които маркират отделни годишнини от рождението на писателя.
На музейната публика обаче припомняме, че ще открие истинския Йовков не е толкова в хронологията на житейските факти, колкото в неговите творби. Доближаването до света на автора изисква проникновен прочит на книгите му. Или както сподели някога Петър Увалиев – преди да станем почитатели на Йовков, трябва да бъдем негови прочитатели.
Затова общуването с музейната публика е непрекъснат процес, който се реализира в различни посоки, най-въздействащата от които е експозицията. Поради това експозицията не би трябвало да бъде веднъж завинаги формиран културен продукт, а постоянно адаптиращ се артефакт. Най-близката цел на екипа на дом-паметник „Й. Йовков” е да обнови постоянната експозиция на музея, за да я доближи до съвременните изисквания на потребителя: по-голяма атрактивност, използване на модерни технически средства, съучастие на музейната публика в процеса на съпреживяване на литературната ни история, представяне на различни гледни точки към творчеството на автора, като по този начин се провокира активно осмисляне на неговите текстове.
Когато разгърнем летописната книга на дом-паметник „Й. Йовков”, в началото и ще прочетем развълнуваните думи на дъщерята на писателя Елка Йовкова при откриването на музея: “Йовков издигна Антимовския хан в нашата литература и го насели с добруджанци, а добруджанци му издигнаха този прекрасен дом, като така изразиха своята голяма любов и почит към творчеството и личността му.” Тези думи може би най-точно и лаконично синтезират основанията на хората от Добруджа да изградят музей за писателя в сърцето на равнината – в град Добрич, като така отново препотвърдят мита за изконната връзка на Йовков с Добруджа – за Йовкова Добруджа. 

д-р Кремена Митева,
гл. уредник на къща музей с дом-паметник “Йордан Йовков” – Добрич

ЕКСПОЗИЦИЯ „ДОРА ГАБЕ”
Добруджа – равнина на слънцето, степния вятър, житата и слънчогледите, на „дъбовете прастари” – стражи на полето; сакрално българско пространство, където се срещат минало и настояще, реалност и мит. Тази земя ражда не само хляба на България, тя роди и една „самодива на житата” – Дора Габе. Опитаме ли се да видим поетесата някъде там из добруджанските простори, в онова „някога”, за което тя самата носталгично си спомня по-късно, сякаш чуваме конски тропот и по прашния път се задава един жълт кабриолет, а на него смело изправено стои младо, току-що завърнало се от странство момиче; или пък същата девойка с големи тъжни очи, елегантно облечена, крачи из тесните добрички улици към училището, където преподава френски език в началото на 20. век.
Действително днешната ни представа за Добруджа вплита ведно две имена: на Йовков и Дора Габе. Те са едни от най-значимите символи на тази древна земя. Затова не е случайно, че са приютени под един и същ гостоприемен добруджански покрив – на Дом-паметник „Йордан Йовков” в Добрич. До вече утвърдената експозиция за Йовков днес посетителят може да види и експозиция за поетесата, открита на 26 август 2003 г. Съжителството на двамата големи автори създава особената атмосфера в този културен център. Обединително звено на двете експозиции е темата за Добруджа – нейната съдба и нейните хора. И Йовков, и Дора Габе черпят творчески сокове от тази благодатна, „добра” земя. Произведенията им ни провокират да мислим за нея, да я видим с душата си – една равнина, която умее да говори.
Такава е и основната концепция на експозиция „Дора Габе” – да представи житейската и творческата обвързаност на поетесата с нейната родна Добруджа. За Дора Габе това е свещената земя на детството: с прастарите дъбове, с бащината къща, с кучето, което чака на двора, с китарата на мама и книгите на татко. В същото време обаче Добруджа е и голямата и болка, тя е родният кът, насилствено откъснат от тялото на Родината. Земята на детството става за нея житейска и творческа съдба.
Решена във виолет – любимия „декадентски” цвят на Дора Габе, –чрез преобладаващо стъклените си, оригинално раздвижени конструкции експозицията прави опит материално да илюстрира, да представи чрез форми и багри богатия, разнолик и деликатен душевен свят на поетесата. 
В основата на изложбата е положена творческата дейност на Дора Габе: писател и поет за възрастни и деца, преводач и общественик, интелектуалец и учител на по-младите. Затова експозицията не следва изцяло клишето „жизнен и творчески път”, а е по-скоро литературноисторическа. Въпреки че от хронологията се бяга трудно, а още по-трудно се открехват дверите на митологичното.
Експозицията е условно поделена на няколко тематични ядра: Дора Габе и Добруджа, родно място и семейна среда, творчество за възрастни – оригинално и преводно, произведения за деца. 
Първото тематично ядро е разположено в центъра на експозицията, тъй като представя нейната водеща тема: Дора Габе и Добруджа. То показва гражданската позиция на поетесата по така наречения Добруджански въпрос. В продължение на десетилетия в своите произведения, в пресата, на международни писателски срещи тя защитава каузата несправедливо отнетата Южна Добруджа да бъде върната на България. И когато през 1940 г. това става, Дора Габе е един от първите писатели, които влизат с българските войски в новоосвободените земи.
Второто тематично ядро запознава със семейната среда на поетесата: бащата – големия общественик и стопански деец Петър (Пейсах) Габе, и майката Екатерина Дуел – артистична жена и народна лечителка. Музейната публика има възможност да види голяма част от авторските книги на бащата, както и аристократичен черен костюм на майката. Тук е представена и мемоарната книга „Някога” – „малки психологически етюди в поетическа форма” (Владимир Василев), чрез която поетесата се връща във вълшебния свят на детството, от който черпи образи и вдъхновение цял живот.
Третото тематично ядро представя Дора Габе като поет, писател и преводач. Нейното творческо дълголетие е предпоставка за една наистина разностранна литературна дейност. Особено важни за нас са очертаните литературни диалози: Дора Габе – Яворов, Дора Габе – Боян Пенев, Дора Габе – Йордан Стубел, Дора Габе – Вазов, Мара Белчева, Йордан Йовков, Елисавета Багряна; Каспрович, Словацки, Незвал, Федин, Янис Рицос и мн. др. Голям брой книги и литературни посвещения „говорят” за тези плодотворни творчески контакти. Много ценно е и първото издание (1908 г.) на първата стихосбирка на жена в България – „Теменуги”, както и други книги с висока музейна стойност.
Последното тематично ядро представя Дора Габе като детски писател. Изложени са нейни христоматийни текстове, книжки, чрез които всеки се връща към първите си детски стихчета и разказчета – едни наистина „златни книги” за деца и възрастни. Експозиционните табла оживяват и от забележителните илюстрации на Илия Бешков от книгата на Дора Габе „От слон до мравка”.
Музейната публика може да се докосне също до кабинета на поетесата и по този начин да усети донякъде атмосферата в нейния уютен софийски дом. За това допринасят също двете старинни икони, както и прецизно подбраните лични вещи на Дора Габе. Съвсем целенасочено в експозицията този битов момент е максимално стеснен, сведен до най-обща илюстрация на материалния свят на писателката. Макар че в архива на Дора Габе в Дом-паметник „Йордан Йовков” се съхраняват още редица вещи, снимки, книги и други материали, които биват представяни по определени поводи, концепцията на експозицията не толерира превес на вещното, битово-ежедневното над духовното, над онова, което разкрива творческата същност и литературните занимания на поетесата.
Голяма част от експонатите в изложбата са постъпили в музея като дарения. Основен дарител е Виолета Пенева – преводач и племенница на проф. Боян Пенев, благодарение на която експозицията разполага с много ценни книги на поетесата и вещи от нейния дом. Благороден е и жестът на Съюза на българските писатели, който се раздели с кабинета на Дора Габе и с двете ценни икони от нейния дом, за да ги дари на музея в Добрич. Голяма беше подкрепата на поетесата Елка Няголова – първия носител на литературната награда „Дора Габе”, откупила и дарила пишеща машина на Дора Габе и нейни вещи; на Лейди Ротари клуб – Добрич, осигурил средствата за закупуване на костюма на Екатерина Дуел-Габе; на Вълкан Шопов, дарил книги от поетесата с автографи до него, и на други граждани и организации. Без подобни щедри дарителски жестове не само тази експозиция, но и други музейни прояви не биха били възможни.
Авторите на експозиция „Дора Габе” са убедени, че поетесата наистина е „станала безсмъртна”, че действително е „на всички поколения връстница”, че много деликатно и днес тя ни учи да бъдем достойни хора и граждани, да умеем да сме фини, но и да отстояваме смело позициите си, да добием мъдростта да се радваме на всеки миг от живота, да търсим красотата и винаги да се стремим към нея. Защото може би трябва да умеем да живеем с утопията на любимия и автор Достоевски, че „красотата ще спаси света”.

д-р Кремена Митева
главен уредник на къща музей с дом-паметник „Й. Йовков” – Добрич

ЙОВКОВИ „МАРШРУТИ”

Животът на Йордан Йовков не е бурен и изпълнен с приключения. Чужда му е пътешественическата страст. Съвременниците му го представят като консервативен и уседнал човек, който държи на семейното гнездо и не обича да променя навиците си. Дори предпочита да върви по едни и същи улици, да посещава едни и същи кафенета, да се среща с определен кръг хора.
Тези факти обаче правят дори по-вълнуващо изследването на Йовковите „маршрути”, защото много често в тях ще открием кривулиците на неговото сърце.
Бъдещият писател е роден на 9 ноември /ст. стил/ 1880 г. в с. Жеравна, Котелско. Детството си прекарва в родното място. По-късно си спомня за красивите песни на майка си Пена Бойчева, за шепота на кориите, за „старопланинските” легенди. През 1887 г. постъпва в първо отделение на „Горньото училище” в с. Жеравна. След това – през учебната 1893/1894 г. – е вече ученик в гр. Русе. През следващата година прекарва дълги месеци в работа и размисъл в с. Чифуткьой /дн. Йовково/, Добричко. Тук вече се е преселило Йовковото семейство. Това е вторият роден дом на писателя. През 1896/1897 г. младежът завършва четвърти клас в гр. Котел, след което постъпва в едно от най-елитните учебни заведения за онова време – Първа софийска мъжка гимназия. Там за пръв път откриват неговия литературен талант. Учителят му по литература Иван Грозев забелязва способностите на своя ученик и го насърчава.
На границата между двата века – през 1900 г., Йовков завършва гимназия и се установява в Добруджа. Става учител в с. Чифлик Мусубей /дн. Долен извор, Генералтошевско/. През 1902–1904 г. отбива военната си служба в Школата за запасни подпоручици в Княжево. По негово признание тук се зачита в литературата. Ориентира се към поезията. Пише стихове, част от които започва да публикува.
На 13 февруари 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Не успява да завърши дори първия семестър по финансови причини. Завръща се в с. Чифлик Мусубей и от 1 септември 1904 г. постъпва отново като учител. През учебната 1906/1907 г. година се мести в с. Саръджа /дн. Росица, Добричко/, а от следващата година е учител в с. Каралий /дн. Красен, Генералтошевско/.
Тук работи до обявяването на Балканската война /1912 г./. По негова инициатива в селото е създадена прогимназия, на която става пръв директор през 1909 г. Учителят Йовков участва в работата на Добричкото учителско дружество „Развитие”, както и в създаването на Райфайзенова каса – кредитна земеделска кооперация. Земеделското спестовно-заемодавно дружество в селото започва да функционира от 30 януари 1908 г. Йовков е не само учредител на дружеството в с. Каралий, той е и дописник на сп. "Взаимност". Дописките му отразяват успехите на селската кооперация. Добруджанският учител продължава да пише и обнародва стихове. Особено плодотворна в това отношение е 1909 г., когато публикува поредица лирически текстове в утвърденото сп. „Художник”. През 1910 г. създава и първата си белетристична творба – разказа „Овчарова жалба”, с подзаглавие „Старопланинска легенда”. Оттук нататък Йовков трайно се ориентира към белетристиката.
През 1912 г. писателят е мобилизиран в 41. пехотен полк в Бургас. Назначен е за командир на пета рота във втора дружина. На 25 септември 1912 г. полкът потегля за Елхово. Оттам – за с. Хасанбегли /Изгрев/, с. Шахлий /Княжево/ и отново за с. Хасанбегли. После полкът се отправя за с. Курталан /Вълча поляна/. След това дружината е посрещната с радост в с. Пашакьой, продължава пътя си през с. Ташла-Муселим към с. Провадия, намиращо се само на 15 км от Одрин. Край с. Провадия командирът на пета рота Й. Йовков трябва за пръв път да поведе войниците си в бой.
В първия бой 41. полк достига до с. Кючюк Дюлюк, изминавайки само за два часа 10 км. След това престоява десетина дни в окопите край Одрин, след което е преместен по посока към Лозенград. На 24 октомври 1912 г. вече се намира в Бунархисар. В следващите дни преминава през селата Сарай, Ерегли Бурку, Дерменкьой, Япаджа. След това полкът на Йовков извършва поход до Чорлу, оттам е прехвърлен от Дедеагач в Демирхисар, след което се насочва към гр. Серес.
На 16 юни 1913 г. започва Междусъюзническата война. Писателят се сражава край Дойранските височини. Още на 18 юни до с. Смол той е ранен в крака. Войниците му го носят 4 км на ръце, след което го качват на кон и така го спасяват. Веднага на другия ден /19 юни/ подпоручик Йовков отпътува с влак от Дойран за България. В бивака край с. Краище той остава на лечение. След като се излекува, на 20 август 1913 г. пристига в Бургас – където е щабът на 41. пехотен полк; там, откъдето тръгва на война. Кръгът се затваря.
В края на август Йовков е вече в София. С помощта на своя съученик от гимназията Григор Василев писателят успява да си намери работа като сътрудник на сп. „Народ и армия”. Новият сътрудник започва да публикува свои разкази за войната: „Утрото на паметния ден”, „Първата победа”, „Кайпа”, „Нашите пред Одрин” и една бележка за гибелта на полковник Каварналиев. По финансови причини „Народ и армия” не успява да просъществува дълго. За Йовковото творчество обаче изданието изиграва голяма роля: тук писателят обнародва първите си творби, писани под прякото впечатление от войните. Пак с помощта на Гр. Василев Йовков е назначен за библиотекар и редактор на сп. „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве”. На тази длъжност е само няколко месеца, защото в началото на септември 1915 г. отново е мобилизиран.
Седалището на трета рота към новосформираната девета погранична дружина, в която е назначен поручик Йовков, е в с Даутлъ. Тук белетристът продължава да пише. По-късно обединява всичко написано на границата в цикъла „Край Места”.
На 10 юли 1916 г. е командирован в редакцията на в. „Военни известия” в София. Оказва се, че военните издания са две – в. „Военни известия” и сп. „Отечество”. Сътрудничат им също Димитър Подвързачов, Добри Немиров, Елин Пелин, Кирил Христов и др. През ноември 1916 г. Йовков, единствен от сътрудниците, пожелава да получи открит лист и да бъде командирован в Добруджа, в конната дивизия. Впечатленията си от Добруджанския фронт белетристът представя в нова поредица военни разкази: „Седемте”, „Българка”, „Белият ескадрон” и др.
През 1916–1917 г. Йовков живее в София, в дома на Подвързачов. По това време в два тома са събрани основната част от военните му разкази. Това са първите книги, издадени от Йовков: „Разкази. Т.1.” и „Разкази. Т. 2.”.
На 1 януари 1918 г. „за изслужено време” писателят е повишен в чин капитан от запаса. В София Йовков се запознава със студентката от Добрич Деспина Колева, която е последна година в Историко-географския факултет на Софийския университет. По-късно двамата решават да се сгодят. Затова през есента на 1918 г. писателят потегля за Добрич. На 15 декември същата година Д. Колева и Й. Йовков се венчават в родната къща на младоженката, превърната в момента в къща музей „Й. Йовков”. Тук белетристът започва да пише първата си следвоенна творба – повестта „Жетварят”.
През пролетта на 1919 г. Йовков минава тайно тогавашната граница, разделяща България от Румъния, и се установява във Варна. Първоначално е без работа, а по-късно успява временно да си намери препитание като делегат на Комисията за бежанците. През лятото на 1919 г. във Варна пристига и Йовковата съпруга Деспина. През октомври се ражда единственото им дете – дъщеря им Елка. През ноември 1919 г. писателят е уволнен поради съкращаване на длъжността. Едва през декември той отново намира работа – като възпитател в Добруджанския пансион. На тази длъжност остава до 23 септември 1920 г., след което е назначен за редовен сътрудник по печата в Българската легация в Букурещ. През 1920 г. в София излиза повестта „Жетварят”, която е писана основно в град Варна.
В румънската столица семейство Йовкови живее от 1920 до 1927 г. Това е един особено плодотворен период за белетриста. Той създава редица разкази, които влизат в сборниците „Последна радост” /1926 г.; по-късно преименуван в „Песента на колелетата”/, „Старопланински легенди” /1927 г./ и „Вечери в Антимовския хан” /1928 г./. Последната книга излиза, когато семейсво Йовкови вече се е завърнало в България, в София.
Последните десет години от живота на белетриста минават в столицата /1927–1937 г./. Тук са създадени и следващите му творби: драмите „Албена”, „Боряна”, „Обикновен човек” и комедията „Милионерът”; сборниците „Женско сърце” /1935 г./ и „Ако можеха да говорят” /1936 г./; романите „Чифликът край границата” /1934 г./ и незавършеният „Приключенията на Гороломов” /1938 г./.
На 19 септември 1937 г. Йовков заминава на лечение в Хисаря. Тук обаче здравословното му състояние рязко се влошава. Приет е по спешност в Католическата болница в Пловдив, където умира на 15 октомври 1937 г. Това е последната точка от житейските „маршрути” на писателя. Йовков е погребан в София. На гроба му е поставен каменен кръст – дело на известния скулптор Иван Лазаров.
Това е краят на физическия път на писателя. Оттук нататък е вечността; безсмъртието на неговите книги. А съвременният читател е изправен пред предизвикателството да броди из лабиринта на Йовковото творчество и да се опитва да намери своята пътека в него.

В навечерието на 125-годишнината от рождението на белетриста е полезно да се припомни, че в България са две местата, които пазят „паметта” за Йовков – родната му къща в Жеравна, превърната в музей, и къща музей с дом-паметник „Й. Йовков” в Добрич. Неслучайно музеят на писателя в Добрич е един от стоте национални туристически обекта. Той е място за поклонение на много българи. А обиколката по т. нар. „Йовкови места” е и едно духовно пътуване по пътя на надеждата.

д-р Кремена Митева
главен уредник на къща музей с дом-паметник „Й. Йовков” – Добрич