Исторически музей

Клисура е "вратата" откъм запад и на Розовата, и на Стремската долина, известна още от времето на Плиний Стари, която обаче била отбелязана на картата едва в края на 18 век с името „Гьопса". На нас, българите, градът е известен най-вече с героичното си участие в Априлското въстание. Подвигът на жителите му и трагичните събития след неговото потушаване вдъхновили Вазов да опише в един от най-хубавите български романи „Под игото", „пиянството на един народ". Жителите на този град никога не са били твърде имотни и богати, макар че суровата природа, сред която живеят, ги е дарила с огромна трудоспособност и предприемчивост. Водени от родолюбиви чувства, през Възраждането те издигат на дарителски начала няколко моста и красивата църква „Свети Никола". В нея е бил съсредоточен културно-просветният живот на Клисура, както и основната подготовка за въстанието. В църквата апостолът Панайот Волов освещава знамето, преди да потегли със своята чета към позициите на Зли дол. Но най-крупното дарителско дело е построяването на „Читалището паметник-музей" в памет на априлци, за което са събирани средства в продължение на цели 30 години и на 2 май 1926 година то отваря врати. Днес именно в тази сграда е настанен Градският исторически музей. В него се съхраняват документи и картини, които пресъздават героичните и трагични епизоди на дните от Априлското въстание.

Особено вълнение предизвиква посещението на Козинаровата къща. В своите „Записки по българските въстания" Захари Стоянов покъртително описва последните моменти на стопанката на този дом, която в деня на потушаване на Априлското въстание се хвърля заедно с четирите си деца в кладенеца в двора, за да избегне поруганието от турците.

Апогеят на развитието на града е към края на 18 век, когато населението му наброява около 9000 души, обитаващи 1200 къщи. Основен поминък за по-голямата част от хората е най-вече скот.овъдството и, разбира се, абаджийството. Продукцията на изкусните клисурски майстори - халища, шаяци и черги, била добре позната не само на пазарите в цялата турска империя, но достигала до Мала Азия и даже до Европа. Към втората половина на 19 век, обаче, абаджийството запада, защото местните изделия не могли да издържат конкуренцията на по-евтините и луксозни европейски фабрични платове. За сметка на това, разцвет преживява розопроизводството, засяват се стотици декари с благоуханното цвете. В Клисура започват да се добиват годишно 140 фунта (около 70 килограма) розово масло - една четвърт от общото количество в България. Ще припомним още един показателен и малко известен факт. След Освобождението клисурци считат, че е недостойно да приемат материално възнаграждение за историческите си заслуги и на общоградско събрание решават да откажат предлаганите им пенсии. Защото са се борили не за себе си, а за отечеството. Какъв по-красноречив и достоен жест от този!!!