Валентин Дрехарски от Перник е икономист по професия и пътешественик по душа. От 1985 г. обикаля с автомобил по широкия свят - Европа, Азия, Африка, Северна и Южна Америка. Достигал е бреговете на Атлантическия, Тихия, Индийския и Северния ледовит океан. От година и половина е пенсионер, но продължава да отговаря за счетоводството на малки фирми, така че не се откъсва от основната си професия, докато планира следващите си пътешествия.
Г-н Дрехарски, кога предприехте първото си голямо пътуване?
Трябва да се върна много назад. Първото ми голямо самостоятелното пътуване беше през 1985 г. Направих обиколка на Гърция с автомобил, около 3000 км. Тогава системата беше друга, подобни пътувания се организираха чрез Съюза на българските автомобилисти. Той организираше издаването на визи и осигуряваше валута, защото такава не можеше да се купи свободно. Следващата 1986 г. обиколих бившите социалистически страни Полша и Източна Германия.
По-голямо беше пътуването през 1989 г., пак чрез СБА – автообиколка на Западна Европа. Продължи повече от месец. Тогава бях заедно с бившата ми вече съпруга.
Буквално преди дни се върнахте от поредното пътешествие. Бяхте в Бразилия два месеца, отново с автомобил. Разкажете ни за него.
Пътуването продължи 62 дни. Потеглих от Рио де Жанейро. Изминах 21 500 км, включително 3000 км по черен път в района на река Амазонка. Това беше най-трудният момент, защото при дъжд прахта ставаше на кал и беше по-опасно и хлъзгаво отколкото по сняг и лед.
Посетих над сто града и туристически обекта, като извървях близо 1000 км. Основното беше ходенето пеша и разглеждането на забележителности. Автомобилът го ползвах като средство за придвижване и място за спане, защото не нощувах в хотел, а спях в колата.
Аз също доста съм пообиколил. Най-впечатляващото нещо, което съм виждал, са водопадите Игуасу. Какво в Бразилия Ви впечатли най-много?
В Бразилия от природните забележителности на първо място са водопадите Игуасу, но плътно зад тях има и други. Например, северно от Амазонка, в град Манаус има местен парк с пътеки и тропическа растителност сред хълмове, малки пещери, рекички и множество водопади с естествени басейни.
На следващо място е областта Пантанал в Западна Бразилия с площ два пъти по-голяма от тази на България. Покрита е с тропическа растителност и има големи водопади. Но като говорим за водопади и естествени басейни, най-впечатляващ е последният, който посетих близо до Атлантическото крайбрежие. Разликата при него беше, че освен три малки басейна, имаше и наклонени скали като естествена пързалка, по които се спускаха деца и младежи. Аз също се спуснах с тях, и то три пъти.
Вече споменахте за някои от пътешествията Ви, но кое от тях Ви е любимото?
Не мога да кажа кое ми е любимото. Няма такова. Ако се върна назад във времето, предишното голямо пътешествие беше през 2019 г. в Канада и САЩ. Продължи два месеца, а като километри беше повече – 26 000 км. В Аляска и Северна Канада пътувах по неасфалтирани лоши пътища, но беше много атрактивно. През 2014 г. пътешествието до Японско море през Монголия е най-дългото – 30 000 км. Връщането беше през Сибир.
А кое е най-дългото пътешествие по времетраене?
Като време най-дългото беше из Европа през 2017 г. - от Кипър до Баренцово море. Продължи 83 дни, като изминах 21 000 км. Тогава минах през някои спорни територии, като Северен Кипър, окупиран някога от турската армия, и Абхазия, отделила се от Грузия като самостоятелна република. Обиколих също спорния Крим и дори успях да вляза в Донецката и Луганската Народни Републики, като е любопитен начинът на влизане.
Тогава от Русия не ме пуснаха в Донецката Република, защото е затворена за туристи. На граничния пункт с Луганската Република също отказаха да ме допуснат и ме питаха защо искам да отида в Луганск. Отговорих им, че град Луганск и моя Перник са побратимени градове и искам да видя братския град. Те взеха, че ме пуснаха.
Най-интересното беше, че най-големият ресторант в град Луганск се казва Перник, но хората, с които разговарях, не знаеха какво значи тази дума. Така името Перник се оказа пропуск за влизане в Донбас.
Имате ли любима страна или регион, които сте посетили?
Където и да отида, навсякъде ми е интересно. И в дивите степи на Монголия, и в планините на Албания.
Кое е водещо за Вас - природата или културните забележителности?
Всичко. Винаги се стремя да посещавам културни забележителности. Когато някои големи музеи са затворени, ми тежи, че не мога да ги разгледам, защото в тях се научават много неща. Освен това работещите там са сред най-информираните и интелигентни хора. Ще дам пример. Распутин е роден в село Покровское в Сибир в началото на миналия век. Той става известен като лечител, стига до Петербург, сближава се с царското семейство и дори успява да помогне на болния син - наследник на трона. Убит е през 1916 г.
През 2014 г., на връщане от Японско море през Сибир, минах през десетина села с името Покровское. Навсякъде напразно питах дали това е родното село на Распутин. На връщане от град Тюмен към Тоболск, докато влизах в поредното село Покровское, видях табела „Дом-музей на Распутин”. В него имаше група мъже и един от тях ми разказа интересни неща, които не знаех.
През Балканската война, в която България, Гърция, Сърбия и Черна гора са заедно срещу Турция, сред руската общественост имало силно движение с искане Русия да се включи на страната на Балканските държави. Распутин, като пацифист, бил против. Затова общественици, които били за включване на Русия във войната, организирали атентат пред родната му къща и стреляли по него. Освен това екскурзоводката там сподели, че е посетила България преди 15 години с 8-годишния си син. Като част от туристическата програма влизало бране на праскови. Завели ги в градините с праскови и момчето попитало дали може да яде от тях. Бригадирът отвърнал, че може да яде, колкото си иска. Брали през деня праскови, яло детето, а после заявило: „Вече зная какво е раят!“
При толкова много пътувания, все дълги и през спорни области, сигурно е имало критични ситуации. Споделете за някоя от тях.
Първото, за което се сещам, е физическо посегателство над личността ми. В Африка, в столицата на Мавритания Нуакшот, двама чернокожи ме нападнаха и ограбиха. Грабежът стана в централната част на града, през деня. Докато си вървях по улицата, насреща ми двама 16-годишни юнака се разделиха от двете ми страни. Единият ме хвана за ръката, бръкна в страничния джоб на панталона ми и извади портфейла ми. Другият ме сграбчи за другата ръка и измъкна от джоба паспорта ми. Под ризата имах много скрити неща като телефон и фотоапарат. Това, което можах да направя, беше да се отпусна с цялата си тежест и да започна да се усуквам. Като видяха, че се съпротивлявам, те ме пуснаха, взеха портмонето, а паспорта хвърлиха настрани, което беше добре, защото без паспорт съм никой.
Това ми беше за урок и вече си зашивам скрити вътрешни джобове на панталоните. Даже си връзвам телефона, като пробивам калъфа. Така, даже и над мост да снимам, няма как да изпадне.
Парадоксалното е, че един от най-приятните моменти също се случи в Нуакшот. Пътувах първия ден с автомобила през центъра на града към посолството на Сенегал, за да си извадя сенегалска виза. Спря ме полицай и прегледа документите на автомобила и моите лични. На следващия ден минах пак оттам и полицаят отдалече започна да маха да спра. Помислих, че този идиот пак ще проверява документите ми, и спрях ядосан. А той се затича към мен, разтвори ръце и ме прегърна с думите: „О, турист, о, България!“, сякаш сме приятели от години. Навсякъде човек вижда както лоши, така и добри неща.
Що се отнася до автомобилите, с които пътувам, често е имало повреди. През 2015 г. обикалях с моя стар „Опел” в Централна Азия и той се повреди лошо. Опитах да го ремонтирам сам, но перката закачи ръката ми и така стигнах до Бърза помощ. Там се сдобих с 14 шева и бинтоваха цялата ми ръка. Четири дни колата беше в автосервиз. Оказа се, че за да я ремонтират, трябва да се чака 2-3 седмици доставка на части от Китай, а услугата ще ми струва 1000 $ по първоначални преценки. Затова реших да я зарежа и се прибрах с обществен транспорт - влак до Москва и оттам полет до България. Това е единственият автомобил, който съм изоставял на пътя.
Хората са свикнали да гледат на пътуването като на скъпо удоволствие. Вие обаче се придвижвате с автомобил, спите и се храните в него. Звучи като икономичен начин на пътуване. Имате ли дневен бюджет?
Бюджетът е ориентировъчен. Зависи от това дали съм с личен автомобил или се налага да взема под наем, както беше в Бразилия и преди това в Северна Америка. Предварително, още в България, има разходи за самолетни билети. На място основният разход е за гориво. Следват входни такси за музеи и забележителности. За храна разходите са сравнително малки. Средно бюджетът ми излиза по 100 – 150 лв. на ден.
Последното пътуване до Бразилия ми струва 12 800 лв. за абсолютно всичко, включително застраховки и закупуване на дрехи и обувки. Самолетните билети струваха 2 400 лв., автомобилът под наем - 3 000 лв., в т.ч. две технически обслужвания през 10 000 км, които си платих аз. Освен това 4 000 лв. за гориво, около 1 000 лв. за входни такси, както и разходи за фериботи, защото ползвах такива над 20 пъти.
Живеем в ерата на нискотарифните авиокомпании. Самолетният билет до голяма част от Европа e на цената на автобуса до морето. Вие обаче продължавате да пътувате с автомобил. Това не е ли анахронизъм? Само навик ли е или има и нещо друго?
Като икономист по професия винаги търся максимална ефективност, т.е. с минимални разходи да получа максимален краен резултат. В дадения случай - да видя колкото се може повече неща. Именно автомобилът ми позволява бързо придвижване от една точка до друга.
За финал какво ще пожелаете на нашите читатели?
Да бъдат смели пред предизвикателствата и да не се колебаят да поемат рискове.
